Позиция

Шест месеца след приемането на промените в Конституцията и реформата на съдебната власт: Какво се промени?

Преди година с много шум депутатите постигнаха “историческия компромис” за промяна на съдебната власт. Днес, шест месеца след Конституционната промяна забелязваме как същите порочни практики продължават да се възпроизвеждат въпреки приетите промени, а именно:
1. Кадровата политика на двете колегии продължава да е под прякото влияние на едно мнозинство, което внимателно се старае да не сложи някой неудобен (независим) съдия на ключов пост. Един от многото примери за това е изборът на ВСС за председател на Софийския апелативен съд (САС). В онзи момент, предпочитаният кандидат на над 70% от колегията беше Нели Куцкова, съдия с безорна репутация. Въпреки това нейната кандидатура беше отхвърлена без мотиви на два пъти, а ВСС избра друг кандидат, Даниела Дончева, за председател за съда, в който попадат всички дела с висок материален интерес от цяла Западна България, както и делата срещу магистрати и висши властови фигури.
2. Прокурорската колегия е също зависима от политическия елит но с подсилващ елемент: строгата йерархична структура на това звено. Наложеният след съдебната реформа паритет между прокурори избрани от колегията и тези избрани от НС (пет избрани от колегията и пет от депутатите) продължава да пречи за инстинската независимост на прокуратурата, която трябва да се ползва с подкрепата на големите парламентарни групи, за да може ВСС да избере главен прокурор. След избора на тази централна личност, йерархичната структора предопределя степента на зависимост на прокуратурата.

Нашата позиция е, че съставът на висшият съдебен съвет трябва да се състои от съдии, прокурори и следователи избрани от колегията магистрати, без квота на Народното събрание. Претекстът, че законодателната власт осъществява контрол за прозрачност в дейността на съдебната система е прикрит механизъм за влияние на политическата класа в съдебната система. Съдебната власт е обвързана с политическата класа, защото съдиите и прокурорите са зависими от волята на тези няколко лица, избрани от парламента, които имат последната дума в кариерното развитие и дисциплинарното производство на магистратите натоварени да правораздават в името на народа.

Докато това съотношение в състава на ВСС не се промени в полза на колегията магистрати, независима съдебна система няма да имаме и разделението на властите ще продължава да бъде мит в българската политическа система, а оттам и истинската демокрация и върховенството на закона.

От УС на Гражданска платформа за ефективно разделение на властите.
14/07/2016

Парламентаризмът днес: исторически корени

Промените, които настъпиха в България след 1989 г. поставиха началото на нови политически хоризонти и предизвикателства. Много бързо гражданите и политическите лидери се ориентираха и съгласието за целите, които трябваше да се постигнат, дойде почти естествено. Трябваше да се изгради едно ново общество гарантиращо:

1. Политическа свобода;
2. Икономическа свобода;

В рамките на тази конюнктура VII-то ВНС от 1990 г. бе избрано от 6 976 620 души или 90,79 % от имащите право на глас с цел да изработи една нова Конституция, която да гарантира тези права. Но консенсусът за политическа и икономическа свобода се оказа недостатачен, за да убедини политическите лидери. След 45 години еднопартийно управление, политическият лагер се раздели на две. Противопоставянето между новите, тези които се обединяваха под наименованието Съюз на демократичните сили и правоприемниците на старата власт, сменилите една буква в абревиатурата БКП, взе връх по дневния ред. Битката се прехвърли от борба за свобода и демокрация в борба за надмощие между СДС и БСП.

Тази политическа конюнктура измести фокуса на промените. Много бързо свободата и пазарната икономика изпаднаха от дневния ред на политическите лидери, вече опоненти. От 10 юни 1990 г. до 12 юли 1991 г., политическите брожения се прехвърлиха върху Конституцията и нейната изработка. VII-то ВНС се превърна в между-партиен форум за надмощие.

Това е зародишът на парламентаризма в сегашната си несъвършенна форма. Този парламентаризъм, който позволява на политическите лидери днес “да се прегръщат, целуват и да пият кафета” без да знае гражданинът какво си казват. Този парламентаризъм, който оставя народа, встрани, като един наблюдател на политическия процес. Този парламентаризъм, който под претекст, че улицетворява консенсуса и многопартийния режим, който се изправя като преграда пред едноличните решения, всъщност се оказа с годините моделът на безотговорността и корупцията, защото оставя народа и гражданите извън невралгичния център на властта.

Чл. 1, ал 1. от Конституцията гласи, че “България е република с парламентарно управление”. Думите “държава”, “власт” и “народ” идват след това, в ал. 2. Преамбюлът на Конституцията започва с “Ние, народните представители” и завършва с “изразим волята на българиския народ”. Това показва на днешния гражданин къде се намира той. Редът на думите в конституцията показва, че парламентаризмът е преди държавата и народните представители са преди него.