Парламентаризмът днес: исторически корени

Промените, които настъпиха в България след 1989 г. поставиха началото на нови политически хоризонти и предизвикателства. Много бързо гражданите и политическите лидери се ориентираха и съгласието за целите, които трябваше да се постигнат, дойде почти естествено. Трябваше да се изгради едно ново общество гарантиращо:

1. Политическа свобода;
2. Икономическа свобода;

В рамките на тази конюнктура VII-то ВНС от 1990 г. бе избрано от 6 976 620 души или 90,79 % от имащите право на глас с цел да изработи една нова Конституция, която да гарантира тези права. Но консенсусът за политическа и икономическа свобода се оказа недостатачен, за да убедини политическите лидери. След 45 години еднопартийно управление, политическият лагер се раздели на две. Противопоставянето между новите, тези които се обединяваха под наименованието Съюз на демократичните сили и правоприемниците на старата власт, сменилите една буква в абревиатурата БКП, взе връх по дневния ред. Битката се прехвърли от борба за свобода и демокрация в борба за надмощие между СДС и БСП.

Тази политическа конюнктура измести фокуса на промените. Много бързо свободата и пазарната икономика изпаднаха от дневния ред на политическите лидери, вече опоненти. От 10 юни 1990 г. до 12 юли 1991 г., политическите брожения се прехвърлиха върху Конституцията и нейната изработка. VII-то ВНС се превърна в между-партиен форум за надмощие.

Това е зародишът на парламентаризма в сегашната си несъвършенна форма. Този парламентаризъм, който позволява на политическите лидери днес “да се прегръщат, целуват и да пият кафета” без да знае гражданинът какво си казват. Този парламентаризъм, който оставя народа, встрани, като един наблюдател на политическия процес. Този парламентаризъм, който под претекст, че улицетворява консенсуса и многопартийния режим, който се изправя като преграда пред едноличните решения, всъщност се оказа с годините моделът на безотговорността и корупцията, защото оставя народа и гражданите извън невралгичния център на властта.

Чл. 1, ал 1. от Конституцията гласи, че “България е република с парламентарно управление”. Думите “държава”, “власт” и “народ” идват след това, в ал. 2. Преамбюлът на Конституцията започва с “Ние, народните представители” и завършва с “изразим волята на българиския народ”. Това показва на днешния гражданин къде се намира той. Редът на думите в конституцията показва, че парламентаризмът е преди държавата и народните представители са преди него.